Объркани мисли

Миналата седмица ми попадна едно интересно филмче – беседа на Кен Уилбър, казва се The Integral Operating System, и гледайки го, бях във възторг от идеите, по точно от ключовете, заложени в него. Надъхана и амбицирана, реших да го преведа, просто за да си го имам. Теглих и инсталирах програми, оказа се, няма програма, която да преобразува речта в текст ( така би било по – лесно, отколкото да се ориентирам по слух, както правя), та се наложи къртовски да се мъча със Subtitle Workshop, да синхронизирам времето за поява на субтитрите, да превеждам правилно…. А аз съм неука или самоука, не особено бързо се уча, но както и да е, научих се да работя с въпросната програма. И вече имам шест минути от филмчето преведени. : )))

За себе си разбирам идеите, които Уилбър дава, но ми се иска някакси да го популяризирам, дава доста основание за дълбок размисъл. Сега- засега обаче, загубих интерес и всичко отиде в папката с нереализираните ми проекти. Apropo, все така се случва, когато се захвана с нещо, впоследствие се изпарява целия ми първоначален ентусиазъм.

Може би егото ми се чувства застрашено, може би част от мен се бунтува срещу всичко онова, което може да се нарече „работа върху себе си”. Може би ми е уютно или поне съм на сигурна почва със старите ми импринти и част от мене се опитва да отрече случващото се на фин план. А всъщност какво се случва на фино ниво?

Рационалистично погледнато – ставам все по- объркана, все повече самовглъбена, все повече се изживявам като самотната птица, общото усещане за потиснатост и непресъхващата тъга са ми редовни спътници. Да, скучна работа…Личността осъзнава в себе си черти и признаци, но вече не търси причини за тяхното оправдаване, по – скоро се стремя да ги проследя и да ги изследвам, автоматизмите на Тонала, но субективизма, Аз- а или каквото е, не ми дава мира понякога. Безперспективна ми изглежда тази моя борба, Пътят към Безкрайността и вдъхновяващите паралели на Уилбър, Уилсън и Подводни са недостатъчни вече. Крепи ме личният ми опит –ИМА РЕАЛНОСТ ИЗВЪН СЕТИВАТА, ИМА ЗНАНИЕ ОТВЪД СЕТИВАТА, но е непостижимо в обичайното състояние на съзнанието. Дълбокото психично несъзнавано генериращо поведението ми, дилемата между женското начало и нечовешкият Път, които избрах за себе си, обидата, която изпитвам към света, външните обстоятелства и чувството ми за себезначимост, болезненото осъзнаване, че и аз, като представител на социума съм „ту робот, ту – къртица”, кодирани у мене, ме обричат на вяла самотност и изолация.

Но не спирам да търся. Няма начин да стоя и да чакам на Пътя на знанието. Пишейки тук, разбира се осъзнавам, че чрез процеса на описанието, отново си насаждам дуализми, за които после си въобразявам, че винаги са съществували и това рефлектира върху басейнът за вътрешни отражения. Гибелният Параклис на Уилсън или мадам Людмила на Кастанеда – трансформираш се и се променяш, от а във b, ако си напреднал даже в с и в d, надграждаш личността си, започваш да осъзнаваш, че всъщност имаш избор ( дори да е непривичен или даже болезнен за твоята персона първоначално), но да избягаш, да си вътрешно празен, макар и да не е невъзможно, то поне изглежда трудно осъществимо. Може вторичните реакции да станат първични, може. Но въпросът е как да спреш да имаш реакции. Всъщност, разбирам Силата като неопределено количество безлична витална енергия, която съществува в латентна форма, а впоследствие се изконсумирва до краен предел, точно в себеподържането, в следването на заложените модели на поведение, простичко казано – ежедневно „правиш” „себе си” и описанието ти за света, разделяш целия свят по простичките критерии за добро- зло, нападаш или се защитаваш, радваш се или плачеш, светът категорично не се променя от Еклесиаст насам и никому не хрумва да спре да участва, в онова, което средностатистическия човек нарича Живот.

Имаше един култов филм, който срути фалшивите ми себепредстави и целият ми светомодел – “Revolver”, та оттам и “wake up, mr. Green”. Често, когато ме боли си повтарям тази реплика и осъзнавам, че всичко е само игра и мисловна проекция. А игрите са за удоволствие, в термодинамиката енергията е константа и имам избор, тъй както котката на Шрьодингер може да съществува в две паралелни състояния едновременно.

И аз избрах свободата.